Жулиет Колбер... Моето щастие, моето падение, моят блян.

by Жулиет Колбер. Вто Дек 09, 2014 9:18 pm

Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Стрелките бавно , но безмилостно отмерваха всяка прашинка, падаща във вечно плаващите пясъци на времето. Звукът отекваше из цялата къща, затягайки въздуха в задушаваща прегръдка, която създаваше леденото усещане, че сградата не е обитавана от поне хилядолетие. Единствената светлина, която влизаше в стаята и едва-едва разцепваше непрогледния мрак, бе съставена от няколко лунни лъча, толкова неясни, че колкото повече се вглеждаш в тях, толкова повече биха ти се стрували като един цял.
Тежка въздишка разкъса тишината, скоро последвана от приглушено, дрезгаво хриптене. В югоизточния ъгъл на стаята, между камината и прозореца, върху кремаво кожено канапе, се виждаше мътният силует на млад мъж, заровил лице в дланите си. Черната му коса, която обикновено бе прилежно сресана и зализана назад, сега имаше свое собствено мнение и се бе разпиляла върху главата му във всички възможни посоки. Леко наболата му брада подсказваше, че мъжът не е полагал особена грижа за външния си вид поне от седмица. И въпреки, че за него това бе едно от най-важните неща, то в този момент суетата му бе притъпена от изгарящата липса на нежните й пръсти, сладките думи, които вечер шепнеше в ухото му и самодоволната усмивка, която винаги грееше на лицето й, защото тя отлично знаеше, че го върти на малкия си пръст, а той не може да направи нищо друго, освен да изпълни всяка нейна прищявка.
- До кое време смяташ да седиш тук и да се самосъжаляваш, Терон? Мина вече месец, време е да я забравиш – новопоявилият се глас накара младият мъж да надигне поглед, само за да срещне минаващата фигура на баща си, който го подмина без дори да го погледне и се насочи право към малката масичка, върху която бяха наредени няколко бутилки с алкохол. Ръката му се протегна и грабна шишето с джин, след което наля около два пръста в две чаши и се запъти към сина си. Мъчно му бе да го вижда такъв, особено щом причината за това бе жена. Под достойнството на един истински мъж е да се разкайва заради вечно неразбрания женски пол.
Възрастният човек седна на канапето срещу младежът и безмълвно му подаде чашата. Не смяташе да му изнася лекции или да му дава съвети, защото знаеше, че така или иначе нямаше да го послуша. Затова той просто мълчеше, готов да изслуша всичко, което детето му бе готово да сподели.
- Аз... Не разбирам къде сбърках – промълви с пресипнал глас Терон, опитвайки се да задържи сълзите си. Последното, което му трябваше сега бе баща му да го помисли за слабак. – Държах с нея с като кралица – нямаше нещо, което тя да поиска и аз да не й го дам. Бъдещето ни изглеждаше така красиво и съвършено, бях планирал и сватбата, и общия ни дом, и по-нататъшното ни съвместно съжителство до най-малкия детайл. Обичах я... И все още я обичам! Дори след като тя си тръгна просто така, без дори да каже “Сбогом!“...
Мъжът млъкна внезапно, чувстващ се неспособен да продължи да говори. Болката, която се надигаше в гърдите му дори само с мисълта за нея, бе твърде остра и непоносима, като пожар, който го изпепеляваше отвътре. Чувстваше се слаб. Нищожен. И не само, заради нейната липса, а и заради факта, че сега всички го съжаляваха и се държаха с него като с малко дете, което въпреки, че са го предупредили да не бута горещия чайник, защото ще се опари, го бе направило и сега си понасяше последствията.
- Сбърка там, че са довери на такава змия! – сопна се изведнъж бащата. – Дори не знам какво си мислеше, когато реши да започнеш любовна авантюра с това момиче... Не знам дори дали въобще си мислел! Добре знаеш, че тя идва от клана Колбер... Да не мислиш, че случайно природата ги е орисала със съдбата животинската форма на всеки един член от тяхното семейство да е змия? Не се ли замисли, че може би има причина всички други кланове да се смесват и да създават потомство, където всяко дете се преобразява в различно животно, а само те да са орисани всички поколения да се трансформират в отровни влачещи се влечуги? Те са прокълнати, Терон! Целият им клан е прокълнат да трови всичко живо, до което се докопат. А сега... Сега отровиха и теб!
С последните си думи, възрастният мъж пое дълбоко въздух, в опит да се успокои. Цялото му лице бе зачервено от гняв, а вените на врата му изпъкваха застрашително. Само мисълта за онова противно семейство и неговите членове караше кръвта му да кипне във вените и да затъмни здравия му разум. Как можеше сина му да се забърка точно с тях? Почти цялото кралство странеше от тези хора, защото знаеше, че те може да са колкото и полезни в битка, толкова и опасни извън нея. Не бяха единични случаите, в които зооморфи влизаха в имението Колбер и после никога не бяха виждани. В кралството се носеха множество легенди за тях – от теорията, че преди стотици години един от основателите на клана е продал душата си на Сатаната, до идеята, че именно те са деца на Дявола. И въпреки, че това бяха единствено хорски приказки, то повечето хора бяха суеверни и усилено страняха от въпросната фамилия.
Дълго време Терон не знаеше какво да отговори. Баща му бе прав – защо му трябваше да се захваща точно с Жулиет Колбер, от всички момичета, които живееха в кралството? Дали бе заради невинните й сини очи, в които обаче често се прокрадваше лукаво пламъче? И заради заразителната усмивка? А може би бе заради нейната импулсивност, която често я вкарваше в беля, но гарантираше, че нейното присъствие никога не би ти омръзнало,а дори напротив – с времето ще го търсиш все повече и повече? Каквато и да бе причината, тя бе неговия наркотик – още в началото той знаеше, че е опасна, но все пак се отдаде на илюзиите, които тя му обещаваше. И съвсем очаквано когато тя си тръгна, той се разби със страшна сила в реалността, която всеки ден изцеждаше душата му.
Терон въздъхна тежко, изпи на една глътка горящата течност в чашата си и се надигна. Краката му трепереха, но той бавно започна да се отдалечава към вратата. Не можеше да слуша повече. Не искаше да слуша повече. Той чу зад гърба си неодобрителното пуфтене на баща си, но реши да го игнорира. Знаеше, че всичко казано е вярно, че трябва да продължи напред, но той бе неспособен да се измъкне от малкия си свят на илюзии и спомени, които постепенно бе започнал да измества реалния свят. И дори сега, в момент между мечти и действителност, в неговата глава се въртеше едно и също нещо:
Жулиет Колбер...Моето щастие, моето падение, моят блян.