We are the poisoned youth

we are so toxic

»

Нощта беше изключително студена. Вятърът брулеше клоните на дърветата и ги превиваше като гума в ръцете на дете. Преминаваше през улиците, като лабиринт, от който нямаше измъкване и помиташе всичко по пътя си. Предусещаше случващото се. Знаеше какво щеше да стане след по-малко от половин час. В малката къща, облепена с камък и украсена с увивни лиани, се чу вик. Беше силен, остър и болезнен. Прозорците бяха запотени от контрастиращата температура в стаята, а по челото на жената, която лежеше върху голямото легло, се стичаха горещи капки пот. Усещаше как органите й се късаха, как нещо от нея бе готово да излезе, но изненадата бе дошла, когато лекаря й съобщи,че са две. Близнаци. Не искаше това. Ами ако бяха различни?! Баща им бе кастър, а тя зооморф. Трябваше да ги разделят, трябваше... не,не можеше да позволи това. Сърцето й заби  учестено, не толкова от болката, колкото от мисълта,че има опасност децата й да бъдат разделени. Тя знаеше,че баща им е разочарован. Бе го видяла в погледа му, когато излезе от стаята. Беше гневен, ядосан и прекрасните му черти помръкнаха веднага, щом научи новината.
- Хайде Кейт, още малко остана. - чуваше гласа на една от жените, но не можеше да се съсредоточи. В момента само се молеше на господ, децата й да са еднакви.
Чу плача и устните й механично се извиха в усмивка. Обичта, която изпита бе неописуема. Обичаше го, а още не го бе видяла. Успя единствено да зърне зелените светлинки около бебето си, преди една от жените да го вземе.
- Моля те бъди като брат си, моля те. - жената прошепна бърза молитва преди последния напън, но когато отвори очи за да посрещне второто си дете, сърцето й спря да бие. - Не, не! - извика, макар гърлото й да бе пресъхнало от умората. - Моля те, не! - щяха да ги разделят. Лилавите светлинки, присъщи за зооморфите бързо се оттеглиха от тялото на бебето, но в съзнанието на жената останаха за по-дълго време.
- Не ги разделяйте, моля ви, нека останат с мен! - изкрещя Кейт, но никой не я слушаше. Единствената, която й обърна внимание, съсипа малката капка надежда, която бе останала някъде там, в организма й.
- Съжалявам, Катрин, трябва да бъдат разпределени по кампусите. Той отива при баща си. Ще бъде с теб до годинка, за да го отгледаш, но след това.... - Конвулса, покори тялото на жената и тя извика гърлено, отпускайки се на леглото. Не можеше да загуби сина си, не можеше да се раздели с Кристофър-Александър.

Амилия-Клеър Ашфорд.
5години.
Помня как тичах из гората, която ни заобикаляше. Дърветата бяха високи, винаги можех да се изкача на някое от тях и от там да наблюдавам поточетата и малките рекички, които извираха сякаш от натрупаните камъни. Обичах да гоня пеперудите, като всяко едно нормално дете.... но предпочитах да тичам подир зайци. Да, макар риса, в който се превръщах, да бе малкък, той винаги успяваше да подплаши зайчетата. Никога не ги наранявах, но обожавах как уплашените им уши потрепват, щом чуят стъпките ми. Майка ми ме обичаше, и още е така. Обожава ме, дори ме боготвори, позволяваше ми всичко още от малка. Дори ако исках нещо непостижимо, тя влагаше всичките си усилия за да го стори. И аз я обичах, но понякога тя тъжеше. Не знаех защо. Казваше,че имам брат-близнак, но не можел да бъде с нас. Отначало не я разбирах. Как можеше да обича и плаче за някой, който не познава. Аз не го обичах.
16години.
Запознанството с брат ми трая няколко часа, през които не си обелихме и дума. Не знаехме какво да си кажем. А и как бихме могли, дори не приличаше на мен. Имаше тъмни коса и очи, които контрастираха с моите светли. Беше с по-тъмна кожа, която може би бе придобил заради слънцето. И все пак не намерихме обща тема. Представях си го по друг начин. Мислех,че ще ми бъде забавно, интересно, но той дори не ме гледаше в очите, сякаш се плашеше от мен. Дрехите му бяха обикновени, в сравнение с моите. Не обичах модата, но винаги бях  изгладена и спретната, а по неговата тениска забелязах доста петна. Може би беше мърляч, не знаех, и как бих могла да знам,дори не го познавах. Не усетих онази тръпка, за която говореха хората. Не го обичах.

20години
Поредната Коледа... защо по дяловите трябваше да се събираме. Не исках да виждам брат си, а баща ми, макар че виждах любовта в очите му, никога не ме  бе прегръщал. Е, носеше ми доста подаръци, което ми бе достатъчно. Кристофър продължаваше да седи като препариран около мен, вече ми бе втръснало от него. Чудех се дали въобще може да говори. Както и да е, сега нямах намерение за се занимавам с него или мълчанието му. Исках да тичам из гората. Риса имаше нужда от въздух и пространство. Обожавах да плаша всичко и всеки, който ми се изпречеше на пътя. Не бях добро момиче, бяхa ми го казвали стотици пъти, но го осъзнах едва преди няколко години. Доставяше ми удоволствие да се противопоставям на хората и дори понякога да ги унижавам. Но едно нещо бях запомнила от баща си. "Ти си водача, ти определяш правилата" Понякога ми се искаше да бях живяла с него. Майка ми бе прекалено мила, толкова,че понякога се чудех как въобще е оцеляла на този свят. Исках да бъда при баща си, да имам модел на подръжание. Завиждах на Крис.

Кристофър - Алекзандър Ашфорд.
5 години:
"За нищо не те бива!" , "Отрепка!" , "Срам за клана!" , "Защо не беше като нея?! " Думите непрекъснато се въртяха в главата ми. Всяка една все по - ужасна и болезнена от предходната. Усещах как се удряха в главата ми. И въпреки всичко, обичах баща си. Може и да не бе идеалният. Може и да не изпитваше същото към мен, но аз го обичах. Наистина. Не знам какво бих правил без него. Макар и суровите му отношения и ударите, които ми е нанасял, аз не можех да го нараня. Изпитвах страх. Опасявах се, че ако посмея да използвам знанията си - ще ме накаже отново в мазето, където редовно ме заключва, защото не съм казал правилното заклинание. Да, бях магьосник. Малко момче, което прекарваше цялото си време с книга в ръка.
16 години:
Всеки изминал ден бе истински ад. Не ходех на училище. Страхувах се, че някой ще види синините по тялото ми. Беше ме срам. Не можех да си призная, че баща ми ме бие. Не можех. Всичко се случваше така бързо и неочаквано. До скоро дори не знаех, че имам и сестра близначка. Много е красива. Прилича на жената, която ме е родила. Не можех да я нарека майка, въпреки че тя ми даваше много повече любов от човека, който всъщност ме отгледа. Завиждах на Амилия. Страшно много й завиждах! На всяка наша среща изглеждаше прекрасно. Облечена в последен писък на модата, с идеално изресана коса и изчистена кожа. А аз.. Аз винаги носех тениските, които отесняваха на баща ми. Странно. Не знаех името му. Наистина не го знаех. Винаги е настоявал да го наричам татко или господарю. Дори кралю, само и само да не ме заключва с веригите в мазето. Онези студени стомани, чието тяло се бе отбелязало дълбоко върху глезените ми. Чувствах се изключително самотен. Единствените хора, които познавах бяха тези от книгите, които постоянно препрочитах , тъй като баща ми не искаше да ми вземе нови. Също и купищата римуващи се стихчета, наречени заклинания. Обичах магията. Въпреки че татко я използваше като начин да наказва хората. Ето защо прецених да не му казвам, че мога да контролирам огъня, тъй като ме бе страх, че ще ме накара да го използвам срещу някого.
20 години:
Коледа. Прекрасен празник... Поне според книгата, която последно четох. Там всичко изглеждаше приказно. Семейството насъбрано около камината. Сипещият се от небесата сняг, чието телца нежно покриваха земната повърхност. Макар и зима, винаги имаше по едно врабче, пеещо пред прозореца на децата. Колкото и невъзможно да бе. Живота ми не приличаше на нищо такова. Всички празници прекарвах в грижи за баща ми, който се прибираше пиян и миришещ на цигари. И въпреки че се грижех за него , той постоянно си намираше причина да ме удря. Белега от порязване със стъклено шише, сълзеше обилно. Все още се страхувах да се покажа пред останалите. Все така носех старите си дрехи, покрити с петна. Нямах други. Кейт винаги ме питаше защо не нося дрехите, които тя ми е купила, а аз просто отговарях, че съм ги съсипал, защото съм мърляч. Точно както ми казваше татко. А истината бе, че баща ми продаваше дрехите, а парите залагаше на хазарт, защото за разлика от мен, него хич не го биваше в магиите. Ето защо се преструвах на безполезен син, който не може да направи дори и едно обикновено заклинание. Страхувах се, че ще ме накара да използвам силите си за мръсни неща.
Бъдни вечер. Отново прекарах празника в мазето. Отново бях направил нещо, което накара татко да ме заключи за стоманите, заклещени в ъгъла. В ума ми изникна образа на Амилия. Въпреки че не се познавахме и почти не общувахме - аз я обичах. Чувствах я като собствена сестра. Можех да направя всичко за нея, макар че тя хич не ме харесваше.
- Без вечеря ще си днес, момче! - гласа на татко прокънтя в помещението. Потрепнах. Усетих студа, който нахлу през счупения прозорец в другия край на помещението. Придърпах краката си близо до тялото и грабнах поредната книга. Света, който се разгръщаше пред мен бе за предпочитане от този, който живеех...