Jessica Carter

by **Amilia-Claire Ashford** Пет Дек 05, 2014 4:20 pm

Име: Джесика Картър (може да го променяте)
Години: 20
Раса: Зооморф - Тигър (също опционално)
Лик: Liz Gillies
/Можете да променяте историята и лика, според харесванията си/

История:
Огромното езеро, отразяващо прекрасното лице на момчето, бе неподвижно и тихо, както и времето наоколо. Не бе валяло от месеци, а слънцето безмилостно печеше почти изгорелите дръвчета. Не си представяше лятната ваканция по този начин. Нима бе приятно да се криеш вкъщи през половината ден, защото има опасност да се изпържиш като яйце в тиган?! Не, това не беше мечтаната от Джейсън почивка. Момчето седеше на брега и подритваше малките камъчета, докато оголеният му десетгодишен врат биваше подложен на безмилостни слънчеви бани... или по-скоро шамари. Бялата като мляко кожа изгаряше бързо и сега тила му приличаше на препечена филийка, но това не му пречеше. Не искаше да си седи у дома. Погледна към небето, нямаше нито едно облаче, което да разнообрази синевата, затова отново впери очи в себе си. Водата леко помръдна, което вдъхна в Джей малко надежда,че все пак ще се появи вятър. Усмивката разкри два реда малки, млечни зъбки, които бързо се скриха, защото не усещаше полъх, а образът му постепенно започваше да се размазва. Лицето му стана продълговато и вълнесто, докато накрая не видя други очи, които го зяпаха. Бяха кървавочервени, малки, но страховити, момчето се сепна и побърза да стане, но камъните под краката му подадох и кецовете избуксуваха нагоре. Сърцето му щеше да изскочи, когато съзря чудовището, излизащо от езерото. Люспестата кожа, огромните нокти и тънките, кокалести ръце се спуснаха към Джейсън, опитвайки се да захванат която и да е част от тялото му. Ужасът се четеше в очите на момчето, докато виковете отекваха в пустошта наоколо. Нямаше кой да го чуе, а сълзите вече се стичаха по уплашеното му личице. Усети как единият нокът на звяра премина по босия му крак, оставяйки следата си.
- Помощ! - изпищя Джей с всички сили и подскочи като ранена сърна, опитваща се да избяга от ловеца.
Намираше се в стаята си, покрит с тънък чаршаф, изпомачкан до неузнаваемост. Бледосините стени отсреща го приветстваха весело, а слънцето леко се промушваше между копринените завеси. Беше в безопасност, но сърдечния му ритъм продължаваше да прескача диво. Пое си дълбоко въздух и чак когато кислорода стигна до мозъка, видя че не е сам в стаята. Сестра му седеше на съседното легло и се превиваше от смях. Лицето й бе придобило червеникав отенък, а късите панталонки бяха навити почти до горе от търкалянето по леглото. Със сигурност си умираше от веселба, докато той от страх.
- Никога не го прави повече! - изписка Джейсън и стана от леглото си, хвърляйки възглавницата към по-голямата си сестра. Въпреки,че Джесика нямаше общо с кошмарите му, тя ме бе втълпила,че е отговора за всичките...само за да го сплаши. Обичаше да командва.
- Сякаш ми пука. Мога да се превърна, да избягам и да изчакам да й мине. - намигна му Джесика и тихо се изкиска. - Бъзльо.

~~~***~~~

Докато четеше книгата, седнала напряко във фотьойла, тя си спомни всички лошотии, които бе причинила на брат си. Тогава бе забавно да му се подиграва, но сега, когато се намираше на няколко хиляди километра от нея, ужасно много й липсваше. Тук нямаше да я намерят, а ако случайно това станеше, можеше да се превърне в нещо и да избяга. Но не това я притесняваше в момента, по-важно бе да разбере къде се крие ключът във втората книга от поредицата на Нора Робъртс. Удобния памучен анцуг и тениската с Туити прикриваха факта,че се шляеше без бельо цял ден. Черната й коса бе привързана на небрежен кок или по-точно кокоше гнездо, а молива за очи, който не бе сваляла от вечерта, вече сам започваше да се премахва. Усмивката леко се показваше от време на време, когато прочетеше някой от бисерите на писателката, а яркосините й очи мърдаха оживено, следейки всеки ред от книгата. Притихналата обстановка в стаята я караше да заспи, но от друга страна увлекателната история нямаше да се прочете сама. И естествено блаженството на Джес бе прекъснато от силно тропане по вратата.
- Трябва да се превърна в тигър и да ръмжа към вратата, щом някой похлопа, така най-вероятно няма да имам толкова посетители. - говореше си сама, както много пъти до сега, това не й се струваше странно, напротив бе отпускащо... да говориш с единствения човек, който е на същото интелектуално ниво като твоето. Отвори в триста зора и когато видя кой стои отсреща й се искаше да повърне върху обувките му.
- Здравей, Джеси - Високият му глас отекна в ушите на двадесетгодишното момиче
- Паркър. - Равно отсече тя.
- Знаеш какво трябва да направиш, нали? - Леката тръпчкинка на дясната буза се показа и мъжа изкриви усмивката си.
- Разбира се. - Зооморфкта се завъртя с гръб към полицая и тихо въздъхна, докато той слагаше белезниците на снежнобелите й ръце. - Не ти ли писна вече? За кой път го правиш? Десети за изминалите три месеца?
- Всъщност тридесет и пети. - поправи я полицая. - Имаш право да мълчиш, всичко което кажеш може и ще ...
- Бъде използвано срещу теб в съда. - изимитира го Джесика и тръгна сама към полицейската кола. - Ей, Парк, би ли ми взел книгата, остават ми само няколко глави.
Видя как кръвта се насъбира в ушите на полицая, който натисна внимателно главата й за да влезе вътре и изруга нещо.
За пореден път се возеше в същия автомобил, дори имаше чувството,че надушва собствения си аромат.
- И този път недей да бягаш, цената на бензина се покачва. - Паркър я погледна в огледалото за задно виждане и колкото и голям непукист да бе Джес, тя забеляза как това вече му писваше. Не знаеше колко щеше да продължи цялата тази гоненица, а тук в Мичиган нямаше да избяга лесно. Града не бе особено голям, трябваше й убежище.
- Добре, обещавам да съм послушно момиче поне за ден. Ще им дам повод да те повишат, честна дума. - изчурулика момичето от задната седалка и повдигна закачливо вежди, отпускайки се. Пред очите й преминаваха десетки хора, заети със задълженията си. Трябваше да избяга от проклетия град, не можеше да остане тук. Имаше прекалено много нормални същества и не достатъчно магия. Спомни си,че брат й бе споменал за едно градче - Демпшир. Да, звучеше малко и до колкото бе разбрала технологиите почти не съществуваха, но какво й трябваше на нея?! Гъсти гори, широки полета и много, много свръхсъщества, сред които най-после да спре да бяга.